Как се стига до Луната

5651d3782083df7585e53244

Пътешественикът не падна на мястото си. Скафандърът леко му убиваше.
Имаше странна извивка зад тила, която го караше да върви леко приведен. Чуваше различни звуци около себе си, но очите му не виждаха нищо. Само тъмнина. В главата му звучеше един въпрос:
„Тия конкурси въобще има ли кой да ги печели?“ – това каза баща му, когато разбра, че е участвал в конкурс за пътешественици. Е, има! Той спечели.
Беше (по)паднал на някаква гара. Разговори на различни езици звучаха наоколо. По уредбата викаха някого. Смях. Някой до него преравяше чантата си за пари за билети.
„Жогинг в сентъра на София и обикаляш сялата магазини…“ – съобщи весел глас до него. Не разбираше какво иска да каже, но явно беше нещо приятно.
Гласът отмина, а на негово място дойде друг: „Сега ще го видиш! От там ще излезе!“
Дали някой го наблюдаваше? Той ли трябва да излезе? Къде е това „там“?
Просто тръгна в някаква посока и почти веднага се срещна „С късите гащи как са се оправяли едно време“. Хич не разбираше какво става. Сигналът от уредбата прозвуча още веднъж, точно когато излизаше от гарата.
„Спри!“
Пътешественикът замръзна.
„Не те искам! Винаги разваляш всичко!“
Гласът беше мил и го обърка. Сякаш не искаше наистина да го спре… И той реши да продължи. Усети как нещо се лепва на лицето му, тънко и леко, представи си го като полярните проводници, които използваха в строенето на капсулите за междугалактически пътувания. Избърса лицето си, но върху него нямаше нищо.
Беше започнал да вижда нещо, но не знаеше какво е то. Сред синьо-сивите петна се виждаха големи пространства, в които липсваше информация. В неговата реалност гличовете по-скоро се усещаха отколкото виждаха и бяха изключителна рядкост, а тук явно беше нормално защото накъдето и да погледнеше виждаше много. Явно тази реалност не е съвсем съвършена… – каза си пътешественикът.
Два гласа изникнаха до него от нищото:
– Боб с наденица да си вземеш! 14 лева и 59 стотинки! Искаш ли? Заклевам се! Толкова струва!
– Шефката тука ли е?
– Кой?
– Шефката?
– Не.
– Добре, значи може.

Щом може ще продължа – каза си пътешественикът и продължи някак по-смело. За малко щеше да се удари в нещо студено и метално. Обходи го с ръце. Разбра, че не може да мине през него. Заобиколи го.
Гличовете изчезнаха, но на тяхно място дойде зимата. Сиво-синьото стана почти черно и светло сини точици заплуваха пред очите му.
В неговата реалност имаше само два сезона – зима и презиме. Презимета беше хладно и влажно, с постоянни мисли, а зимата – черен студ със сини точки.
А тук беше топло. Въздухът постоянно се движеше, дърпаше го и го буташе, и го изместваше от траекторията му на движение непрекъснато.
„Мамо, мамо!“ – гласът прозвуча познато и за части от секундата го тласна в обятията на космическата люлка от детството му. Замириса на стара ракета.
„Почти стигнахме! Още съвсем малко! – глас от неговата реалност му отговори на въпроса, който още не си бе задал.
„Ми лошо няма да си ползваме връзките! „- каза си и продължи.
След няколко крачки го обгърнаха подредени звукови вълни. Разтрепери се от вътре. Явно уцелиха точно неговата вибрация. „Танц-катарзис“ – каза някой до него. За първи път усети толкова силно липсата на двойникът му от неговата реалност, той щеше да му обясни какво се случва, нали всичко знаеше… Продължи да върви, за да избяга от странното бръмчене в скафандъра.
Изведнъж пода го грабна и го понесе. До себе си чу някой да казва: „Катерим се към Луната“. Това вече беше познато – Луната беше холограмата, която бяха създали преди много години. Недоумяваше какво означава „катерим се към Луната“? Това е невъзможно, тя не е там където се вижда от тук…
А може са измислили начин да пътуват до нереални реалности?!
Това е интересно! Отбелязвам го сега! – информацията веднага се изпрати към двойника му.
След секунда същият глас добави: „Тате, до мен има някой. Чувам го как диша. Сигурен ли си, че не го виждаш?“
Пътешественикът продължи отдалечавайки се и се загуби в гласовете пресичащи се наоколо. От ляво някой крачеше в бездумие и настилката пукаше под тежестта на липсата. От дясно в лекотата си се движеше „Нещо си“.
Последното, което срещна беше студеното семе от тукашно растение. Беше голямо и гладко на допир. „Кестен“ – двойника му изпрати бърза информация. Усещаше го по-силно. Докосвайки самото растение почувства горещината на сърцето му.
То е живо! Също като нашите растения, но мълчи…
“ Тук никой не ни чува – каза кестена – за това мълчим от векове…“
Колко тъжно… – помисли си пътешественикът. Приседна на нещо направено от мъртво растение. После легна. Искаше малко да си почине, тази реалност го умори…
Въздухът се раздвижи и му донесе аромат на живот.
Сред сиво-синята мъгла видя ясно черния силует на излитаща птица.
Стана светло.
Пътешественикът се събуди.
Двойникът му седеше до него.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s