Когато е тихо

Нямам думи днес.
Не, не е виновна жегата.
Виновно е вътрешното ми Аз.
То понякога иска да каже толкова много неща, че ако го направи мозъкът ми ще прекъсне безвъзвратно всички връзки между невроните.
В такива дни чувам мислите си. Но те не звучат като мои мисли.
Този глас е толкова остър, припрян, паникьосан и толкова бързащ, така говорещ сякаш през себе си и наслагващ думите една върху друга, че нищичко не се разбира, а единственото което усещам е напрежение.
Напрежение, че трябва да получа някаква важна информация, която от толкова време ми се дава, а аз все така я подминавам, че вече информаторът е загубил търпение и способността му да говори нормално е нарушена.
Той вика, може би иска най-сетне да чуя какво ми казва.
Аз го чувам, но не разбирам.
Най-вероятно защото когато някой ми повиши тон, спирам да слушам.
Сякаш имам вътрешни тапи за уши, които се активират автоматично, ако звукът надхвърли определени децибели.
Обикновено когато това се случи си намирам занимание, при което забравям думите. Свиря, рисувам или ровя в аквариума.
Нищо, което да изисква произвеждане на думи.
Днес реших да пиша, въпреки че писането е свързано с думи.
Върши работа.
В главата ми са само буквите, които се появяват на екрана, когато натискам съответните бутони на клавиатурата.
Много е приятно.
Стана тихо…
А след това:
„Ако затвориш очите си, ще можеш да погледнеш през очите на Бог.“
Това май го разбрах…
Дали със затворени очи ще видя това, което пропускам и няма да се налага да ми вика…?

godseye1

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s