Слънцето

Тази нощ летях.
Не ми се е случвало да летя от години.

Бях върху скала, която се носеше из въздуха. Под мен имаше още една скала.
Скалата, върху която бях започна да се накланя и помислих, че мога да скоча на долната, но тя беше леко в страни и се уплаших, че ако скоча няма да успея да стигна до нея и ще падна.
Усещайки страха, като студено животно с пипала, които се вкопчиха в тялото ми, оставяйки ме без дъх, осъзнах че сънувам…и скочих.
Знаех, че не мога да падна (все пак аз творях тази “реалност” в този момент!).
Приземих се точно където трябва.
Започнах да говоря на себе си:
“Добре, сънуваш, супер! Карай го по-кротко, за да не “изпаднеш” от съня!”
Исках да сляза на земята.
Виждах зелено поле под мен.
Направих крачка напред от ръба на скалата и полетях надолу.
Падах със скоростта, с която пада есенен лист от дърво.
Когато стигнах до земята реших, че всъщност не искам да съм на земята, когато мога да летя.
Разперих ръце и полетях към небето.
Все по-нагоре и по-нагоре…
Стигнах облаците…
Бели и пухкави. Разглеждах ги с невероятен интерес, сякаш не съм виждала никога облаци…
Усещах въздуха в лицето си и се оглеждах на всички посоки.
Безкрай пълен с бели пухкавели и тук-таме синьо небе…Летях, летях, докато…

…си помислих, че би било интересно да летя между сгради и рязко се озовах на такова място.
Носех се между постройките, всичко наоколо беше осветено в оранжево-червената гама на заляващото слънце, макар че нямах пряка видимост към слънцето.
Стигнах до висока обществена сграда и реших да погледна през прозорците вътре.
Всъщност се оказа, че вътре няма етажи и отделни помещения, беше като огромна зала.
Стените бяха бледосини.
Залата беше пълна…само с тишина.
С периферното зрение мернах слънцето, което сякаш току-що се показа на хоризонта.

Начинът, по който то изглеждаше ме накара да се смея.
Слънцето беше нарисувано от илюстратора на някоя от детските ми книжки с приказки…
Имаше очи и усмивка, а лъчите му бяха като триъгълничета.
До него имаше и звезда.
Разкривена в същия нарисуван стил.

Полетях към слънцето.
Усещането за лекота, което ми даде този сън, не може да се опише.
Но не летенето ми даде лекотата, а пълната липса на страх.

18928127_10155215301359765_1214928362_n

Advertisements

One thought on “Слънцето

  1. Страха не е реален. Като с тъмнината – просто трябва да запалиш лампата. Тъмнината не е истинска; тя е само липса на светлина. Обратното на страха е любовта. Тя запълва изцяло празнината, която страха е и е единствената реалност. Добре дошла в небето!…

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s